Очите й са дълбоки морскосини,разгулващи и най-скритото кътче на душата ти,сякаш изпивайки енергията ти и разпалващи единственото желание да потънеш дълбоко в тях и като жертвен ритуал да им поднесеш и последните парченца от сърцето си,разпилени в бурята на живота.И тези два блестящи сапфира,обгърнати от черната пелена на гъсто падащи къдрици,нашепващи за младост и неизречени желания.И като че ли цялата вселена събрана в израза на усмивката й-мистичен низ от погубваща ирония,присъща на острия ум,секваща дъха тъга,породена от болезнения реализъм,неразривно свързан с него и очарованието и топлотата на детската невинност,подтикваща към надежда и изпълнена със жарките трепети на началото.Но както всичко хубаво и тя донесе краткотрайно щастие в живота му и после образа и избледня,потъващ все по-дълбоко и по-дълбоко,чертите й се размиха и тя изчезна… Той се сепна и се събуди.Усещаше всеки нерв от тялото си изпълнен с вълнение.Сякаш туко що се беше сбъднало най-съкровеното му желание.Но болезнено му се наложи да се завърне в реалността и да осъзнае,че е било просто сън.Стана и изми ситните капки пот,избили по челото му.Беше интелигентен мъж.От хората,които просто не могат да си представят да са като всички останали.Затова и впрягаше всичките си жизнени сили да предотврати това.Искаше във всичко да е първи,да бъде изрядно.Не го правеше заради материални облаги,не беше и за да подхранва егото си-по-скоро така изпитваше чувство на пълноценност.Беше подчинил живота си на редица от цели,за които се раздаваше безпощадно и които обаче винаги изпълняваше брилянтно.Често чувстваше главата си натежала заради уморителната умствена работа,която изискваше професията му,но която винаги носеше желания резултат.Понякога имаше силни болки в дясната китка,породени от дългите часове прекарани пред платното,върху което изливаше цялата гама от чувства,бушуващи в неговата търсеща личност.Защото той не беше просто сух кариерист,отдал се на работа.Беше по-скоро творец,вършеше нещата със плам,присъщ на наистина креативната и бунтарска личност,сякаш въплъщаващ част от себе си в тях.Казват,че ако искаш да разбереш душата на някого първо трябва да надзърнеш в мечтите му.А неговите често бяха идеализирани,непостижимиEдинственото нещо,което нямаше беше това,което най-силно желаеше и то го измъчваше и изпълваше с чувство на незавършеност.Искаше някой,на когото да посвети и сърцето си.
На този ден трябваше да ходи да огледа новата къща,която по всяка вероятност щеше да купи.Отиде на уреченото място в уречения час.Всичко беше точно както би желал-две големи спални,гостна,просторна трапезария,тераси и от двете страни.И точно когато си тръгваше и доуговаряше със собственика подробностите по продажбата погледът му разсеяно се отправи към дъното на коридора и изведнъж дъха му секна.Пулса му се ускори сякаш сърцето му всеки момент щеше да се разбие на милиарди частици,които ще посипят мраморния под.Той изгуби представа къде е и какво става,просто стоеше като безжизнена статуя и не можеше да отлепи поглед.От дъното на коридора го гледаха същите онези очи,които разпалваха въображението му в сънищата му.Портретът й,леко потънал в сянка,но въпреки това сякаш център на цялата къща,изглеждаше толкова реален-сякаш имаше своя душа.
-Добре ли сте?-попита собственикът,забелязвайки колко силно е пребледнял.
-Какво?!Оо да,да няма проблем…-отърси се той от транса си-Но коя е тя?-запита по-скоро себе си.
-Родът,от който произтичат предишните собственици на къщата води началото си от нея.Казват,че била безкрайно влюбена в мъж,който обаче твърде строгият и баща не сметнал за подходящ.Затова я омъжил насила за друг.Неспособна да постигне мечтата си-да сподели живота си,с човека,който е бил най-близо до сърцето й,тя не издържа и една нощ се самоубива.Оттогава много хора са минали през къщата,но никой така и не е махнал портрета.Сякаш тя седи там,непробудно,и чака изгубената си мечта.Настъпи кратко мълчание,в което всеки се беше отдал на собствените си мисли и беше забравил къде е.
-Вие разбира си можете да преместите портрета след като се нанесете,ако желаете.Тази история е просто една легенда.
-Не няма проблеми.От това по-лесно няма.Ще реша какво да правя с него-отвърна той леко сепнат,все едно сега забеляза,че другия човек говори на него.
Всичко мина по план-нанесе се бързо,къщата му подхождаше във всяко отношение.Но една мисъл не му даваше мира-неговата прелестна дама от картината в дъното на коридора.В началото просто като минаваше обичаше да я погледне.После започна да се застоява за по няколко минути при нея,но те бързо прераснаха в часове.Накрая тя се превърна в отдушник на неговата душа.Той я чувстваше като единствената способна да го разбере-изливаше пред нея поток от чувства,емоции,копнежи.Говореше й за мечтите си,за успехите си,за разбиранията си,за самотата,която болезнено беше спуснала тъмната си сянка над него.Имаше чувство,че ако можеше да плаче и тя щеше да пролее сълзи,когато той беше тъжен и че ако тя имаше глас-щеше да чуе звънкия й смях да изпълва къщата,когато той е щастлив.Той копнееше за нея,искаше в нея да намери спасителен бряг за дълго блъсканото във вълните на живота си сърце.Жадуваше я със всеки нерв по тялото си,понякога забравяше,че тя е просто картина а не реален човек,беше готов на всичко,за да я има.Една нощ усети топъл полъх на вятъра да минава покрай леглото му.Отвори леко очи и я видя тя стоеше до него,а дългата и коса леко докосваше бузата му.Помисли си,че отново сънува,но този път образът й не изчезна.Тя продължаваше да седи там и да го гледа с дълбоките си сини очи и когато протегна ръка да я докосне наистина усети топлия допир от кадифената й кожа.Тогава той я придърпа към себе си,притискайки я в силна всепоглъщаща прегръдка,от която сякаш нямаше да излезе никога.
След няколко дни,когато той така и не се яви на работа,пратиха няколко от колегите му да отидат да проверят как е,След като никой не отговаряше на упоритото им звънене им се наложи да влезнат сами.Къщата изглеждаше празна-единственото,което им направи впечатление беше негов портрет поставен в дъното на коридора-изобразен как е седнал до млада жена с прелестни сини очи,загатнато усмихната.
Силният му копнеж породен от нестихващата му мечта я беше превърнал в неговата реалност,в която истинския свят вече нямаше място…
Поздрави!
И какво ще правиш в портрета? Това е глупаво.
Поне тя да беше слязла от него.
