Като отронен вишнев лист

спомен чист,лъчист

в мен дълбоко ме прогаря

настояща тъмнина искам в него да разтоваря.

 

Но закрилящият му ореол бледнее

зимният вятър миналото ще отвее

и ще търся дири по неутъпкания път

за сърцето,което нивга не намира пристанищния кът.

 

Защо шепотът на душата ми в думи не се изля?

Защо устата ми пред твоя облик онемя?

Толкова много неизречени желания,

удавени в съмнения и терзания.

 

Твоите думи-вълнолом съдбовен за мечтите,

Разпалени във на желанието водите,

Като пеперудени криле-крехки,раними,

подклаждани от мними спомени незабравими.

 

Радост с болка угнетена

с думи ножове моята съвест опетнена,

забити в мен стоят

с мъка пропити че никога няма да се изразят.

 

Няма да ти кажа,че те обичам,

Със страх от отказ ще го отричам,

Защото неизвестността би подържала мечтата

Която в съзнанието ми на нежните си криле

Ще ме отведе към свободата.

Ох, пак глупости.
Ехоооо, събуди сеее!

МОже и да не се поддържа мечтата,
а да се изрази реалността с пълна негативна, издействана от героя сила!!! БОри се за краха.

Понякога е по-добре да не се казва нищо, понякога не е нужно да казваш каквото и да било, но понякога думите просто сами излизат - не можеш да ги спреш...
Доверявай се на чувствата си - те знаят най-добре!

но за жалост думите често са лъжливи,а чувствата така пряко се влияят от тях….

Дааа... Май трябва да вържем чувствата и да ги държим на къс повод;))
А сега извън шегата - дали не е вярно, че чуваме това, което искаме/очакваме да чуем?... Дали вината не е в очакванията ни, в желанието, които търсят словесното доказателство? Мечтата е прекрасно нещо, което не изгубва своята прелест дори и да я облечем в думи - все пак нея никой не може да ни отнеме - затова не е ли по-добре да намерим свободата, заставайки срещу страха, изричайки думите...
А и какво толкова има да става освен да се появят пак чувства - па макар и до болка познати?...

дали може да остане мечтата,че тези чувства биха могли да бъдат споделени,когато вече сме ги изразили в думи и знаем истината,че не са например?Съгласна съм-ние наистина сме способни да преиначим всяка дума докато извлечем от нея желаното от нас заключение и тук се ограничава и свободата.Все пак приемаме всичко в определени граници,изградени от нас самите.А после ако не намерим освобождението с думите ни остава само чакане и чакане….